четвъртък, 22 ноември 2007 г.

catching up

В петък, 16 ноември Нийл написа:

Не знам как се е случило така, че ми е убягнала The Privilege of the Sword. Книгата е продължение на Swordspoint - един от любимите ми романи на Елън Кушнер, тоест една от любимите ми книги изобщо. (Елън Кушнер е нещо като злият ми брат-близнак. Само дето е момиче, нямаме роднинска връзка и имам подозрения, че ако някой от двама ни е зъл, то това съм аз.) Mиналата седмица в Лос Анджелис Харлан Елисън стовари един куп книги пред мен и каза ”Вземи си нещо за четене в самолета”. Мярнах между тях книга на Елън Кушнер, която не бях чел, и веднага я грабнах с ентусиазъм. Прочетох я до половината докато летях към Обединеното Кралство, а втората половина дочетох току-що, по обратния път. Прекрасна е. Повествованието смущаващо прескача от първо в трето лице и обратно. Не по-малко смущаващ е фактът, че на места имаш чувството, че четеш юношески роман за наистина интелигентни младежи, но гарниран с изобилно количество горещи секс сцени. Всичко се случва точно така, както трябва. Петнадесетгодишната Катрин е добре образовано момиче от провинцията, чийто луд Чичо - Дукът - се заема да я учи да върти меча. И успява... Елегантна, забавна, очарователна.

Така. Отчетът за последните няколко дни. Добре, започвам.

Получих невероятно прекрасен импровизиран купон за рождения си ден в хотела, организиран („Татко, колко пъти да ти повтарям?! Не съм го организирала аз, хората от хотела бяха!”) от дъщеря ми Холи. Надойдоха какви ли не приятели – до един поканени в последния момент. Включително някои, като Джоф Райман и Лиляна Болтън, които не бях виждал от години. Ля се шампанско. (Леенето на шампанско си е като пиенето, само че накрая започваш доста да разливаш.) Мич Бен се появи в дванадесет и половина (когато аз вече нямах рожден ден, но пък дъщеря му, Грета, имаше) и пя "Be My Doctor Who Girl", акомпанирайки си на китара, докато управата на хотела не го помоли да спре.

На 11ти беше премиерата на "Беоулф". Невъобразимо мащабно събитие. Направо сложи лосанджелиската премиера в малкия си джоб. Пламъци облизваха сградата, имаше девет метров телевизионен екран и викинги с барабани, безброй хора и изобщо - всичко беше с невероятен размах. Раздавах автографи като луд, после ме отмъкнаха да давам интервюта, а най-накрая успях и да се добера до червения килим, придружен от Холи. Разбрах, че наист6ина съм успял, чак когато се видях да присъствам като ”неидентифициран член на екипа” на снимките от премиерата, които се появиха онлайн.

[Добавено: Идентифицирали са ме! Аз съм Криспин Гловър.]

От време на време получавам странни писма, в които хората ми крещят и ми се карат, че СЪМ СТАНАЛ ПРОДАЖНИК, или ЗАЩО СПРЯ ДА ПИШЕШ РОМАНИ, ТИ ПРОДАЖНО ХОЛИВУДСКО КОПЕЛЕ и какви ли не други неща, които ме карат да се чудя защо не са ми изпращали тези писма още през 1997-ма, когато с Роджър се хванахме и написахме сценария за "Беоулф". Или поне през март 2005-та, когато го пренаписахме. Намирам тези въпроси за не по-малко странни от това, да ме питат защо вече не пиша комикси. ("Ама аз пиша", отговарям. "През последните пет години съм писал предимно комикси.") Странно е да те обвиняват, че си се продал, или че си кривнал към Холивуд заради работа, която си свършил преди толкова години. Но въпреки това се почувствах доста холивудски на лондонската премиера – изтупан в лъскаво сако и обикалящ от кино на кино заедно с Роджър, Боб Земекис и всичките звезди. А Рей Уинстоун благодареше на хората, че са дошли и след това добавяше весело: "And I WILL kill your monstah"

(Олекна ми, когато видях, че "Беоулф" е оценен добре в Rotten Tomatoes. Част от хората наистина го харесват, други – изобщо не. Но първите превъзхождат числено последните.)

На 12ти станах много рано, летях няколко часа, ходих на бизнес среща, после отпраших към повече или по-малко безинтернетната пустош за да си почина един ден, в който предимно спах. Събудих се в 2:30 през нощта и отпраших обратно към цивилизацията.

Често съм роптал срещу мобилните телефони. Но вече съм на мнение, че нещо, което можеш да използваш, за да повикаш помощ когато спукаш гума на планински път в шест сутринта, не може да е чак толкова лошо. Някак си успях дори да не изпусна полета си до Лондон и след това до Щатите.

Сега съм вкъщи, след 26 часа пътуване. Очакват ме три натоварени дни, след това с Майк заминаваме за Филипините. А после ще довърша The Graveyard Book...