В събота, 22 декември, Нийл написа: Напсах това в самолета (така става, когато свършиш книга и няма с кого да си поговориш). И стоях в мрежата докато не ме изхвърлиха от летищното фоайе:
Тъкмо приключих книгата на Кори Доктороу
Little Brother.
Харесвам художествената проза на Кори от момента, в който взех да я чета – малко реклама за сборника му с разкази – но тази книга ме зарадва по начин, по който само нехудожествените му неща са ме радвали преди.
Това е така, защото Кори е един от Обясняващите. Хора, които разбират нещата, или си имат собствена интерпретация за тях, обръщат се и казват какво мислят на всички останали и след като веднъж си разбрал какво е тяхното виждане, не можеш да гледаш на нещата по стария начин.
Дъглас Адамс е такъв. Брус Стърлинг понякога, също и Бил Гибсън. Правят/правили са го повече в разговор и повече за нехудожествени неща, отколкото за художествени. Малкълм Гладуел също умее това в нехудожествената литература. (Никога не съм се срещал с него и не знам дали обяснява така и в разговор, какъвто е най-добрия начин да получиш обяснение от Кори, Брус и Бил). (Един от любимите ми скорошни моменти е как Кори обясняваше на Роб Брайдън защо YouTube е глухарче)
Little Brother е роман за по-младите читатели и ми напомня младежкия Хайнлайн (това е хубаво. Книгите на Хайнлайн за по-млади читатели бяха в повечето случаи страхотни, споменавам го сега, защото се срещам с хора, които или не са чели Хайнлайн изобщо, или са чели само някои от късните му, объркващи книги за възрастни, или пък не са съгласни с политическите му разбирания, със или без да са чели негови неща, и тези хора нямат никаква представа колко добри са младежките му книги)
Little Brother в по-голямата си част е брилянтен. Той е политическа полемика, трактат за уединението и информацията, за хакването и кракването на мрежи, за политиката. Действието се развива в Америка от близкото бъдеще, където е избухнала бомба и едно 17 годишно хлапе – Маркъс, застава срещу излязлото от контрол Министерство на държавната сигурност.
Това е книга за честността, за умението да не побягваш, за умниците срещу тъпаците. Имаше моменти, на които се радвах, моменти, чиято прецизност усещах, моменти, които ме караха да се чувствам наистина стар.
Романът не е перфектен. Лошите на Кори са прекалено лоши някак си. Има едно хлапе – Чарлс, злобен подлизурко, отвсякъде заслужаващ неодобрение, с политически възгледи, различни от тези на нашия герой, и възклицаваме одобрително винаги, когато Маркъс разбива лошия Чарлз с цитати от Конституцията...И Чарлз заприличва на мокро чучело. Като опре до идеология ми се щеше Маркъс да имаше поне един приличен аргумент срещу опонентите си, но пък поне си имаше позиция.
Има една сцена, в която виждаме как Карл Роув казва на приятелите си да не пътуват преди предварителните избори, загатвайки че американците сами се бомбардират, за да черпят политически изгоди...Всеки път, когато нещо такова се случеше, си мислех, че Кори подценява и себе си, и книгата. Нещо нехарактерно за него, например при обясненията му за статистическата опасност от неверни послания (за което тъкмо чета в “Капаните на Ума” на Дарън Браун, доста странно, макар че всъщност е
доста странно, ако си Кори или Дарън). Книгата изглежда по-силна винаги, когато Кори създава впечатление, че лошите момчета мислят – знаят – че са в правото си, че Конституцията и правата на човека са на разположение щом се изправяш срещу Злите Сили Решени да Унищожат Америка. Защото можеш да се отнасяш колкото си поискаш зле, с колкото хора си пожелаеш, ако имаш това право. Твърде често лошите са лоши, а добрите – добри. И ако трябва да продължа да придирям има и някои неща по сюжета, дето...
Но аз препоръчвам Little Brother повече от, може да се каже, всичко, което четох тази година, и ми се ще да попадне в ръцете на колкото може повече умни, тринадесет годишни момчета или момичета.
Защото мисля, че ще променя животи. Защото някои от децата, вероятно не много, няма да са същите, след като я прочетат. Може би ще се променят политически, може би технологично. Може би просто ще е първата книга, която са заобичали, или която е проговорила на скрития в тях гийк. Може би ще им се прииска да отворят компютъра си, за да видят какво има вътре. Не знам. Накара ме да искам отново да съм на 13 и да я чета за пръв път, а после да изляза навън и да направя света по-добър, или по-странен, или по-чудат. Това е прекрасна, важна книга, по начин, който прави недостатъците й до голяма степен маловажни.
...
Десет песни, които ме правят неописуемо щастлив, всеки път, когато ги чуя:
Love's a Prima Donna, Cockney Rebel
Cheese and Onions, The Rutles
The Jeep Song, Dresden Dolls
Ever Fallen In Love (повечето версии, но кавърът на Тия Гилмор в Loft Music ми е любим)
Tower of Song, Leonard Cohen
The Day We Caught the Big Fish, T. V. Smith
Smells Like Teen Spirit, Tori Amos
Rock & Roll Nigger, Patti Smith
Gin and Juice, The Gourds
Pyrate Love, Jollyship the Whizz-Bang
Първите единадесет неща, който се появиха, като пуснах разбъркано 14068 песни на iPod-а:
Heart, Nick Lowe
Coast Starlight, North Atlantic Explorers
We Were Wrong, Bonzo Dog Doo Dah Band
Keep Up, Thea Gilmore
Duke of Earl, Frank Black
V-2 Schneider, David Bowie
Fireflies, Patti Smith (От Gone Again. Не съм сигурен че съм чувал тази песен някога. Подозирам, че съм качил целия албум в iPod-а, без дори да го съм го слушал.)
Sex Life, Black Box Recorder
All the Time, Tom Waits
Cast of Thousands, The Adverts (също една от неописуемо щастливите ми песни)
Et moi, et moi, et moi, The Snivelling Shits.
Publishers Weekly ревюираха аудио изданието на Neverwhere. Казват:
Neverwhere, Нийл Геймън, четена от автора. HarperAudio, unabridged, 10 CDs, 12.5hrs., $39.95 ISBN 978-0-06-137387-9Геймън влиза в ролята на разказвач за последната си книга, предлагайки интимно звучене, което грабва вниманието почти моментално и държи слушателя през цялото време. Тъй като историята се развива в Обединеното Кралство, Геймън е особено подходящ за разказа с очарователния си шотландски акцент, вливащ живот в главния герой Ричард Мейхю. С перфектна интонация и чисто произношение, Геймън кани слушателя в дневната си, на разговор край камината, предлагайки лично изживяване, надминаващо границите на традиционното повествование. Авторът познава своята история надълбоко и улавя желаната емоция и реакция на публиката във всяка една сцена. Героите му са уникални, разнообразни като характери и подход в разказа, и Геймън предлага много различни диалекти и интонации. Четенето звучи повече като личен разговор между приятели, с приятното и убедително изпълнение на Геймън, което книгата заслужава. A Harper Perennial paperback (Reviews, May 19, 1997). (Nov.)което е наистина мило. Е, така е, като си автор и все още малко се притесняваш за цялата работа около аудио книгите.
Пускам и това – http://www.henson.com/press_releases/2007-12-21.pdf - без коментар, но с голяма и малко глуповата усмивка.
