Като момче обичах Дж. Г. Балард. И като тинейджър обичах Дж. Г. Балард. И като възрастен обичах Дж. Г. Балард. Но все различни книги, в различните времена – като момче четях и харесвах ‘бедствените’ му романи, в които светове се давеха, или бяха отнасяни, или бавно се превръщаха в кристал, като и разказите от Vermilion Sands (особено един – "The Cloud Sculptors of Coral D"). В тийн- годините измъкнах от библиотеката странния, предизвикателен Балард (най-много обичах „Concrete Island” – робинзониада за мъж, изхвърлен след пътен инцидент на остров насред натоварена магистрала). Като млад мъж харесвах „Empire of the Sun” – но никога не престанах да обичам старите романи, дори когато откривах новите.
По някое време през 1985-та приятелката ми Кати Акър ме заведе на парти/представяне на книга/някакво събитие, някъде из Лондон, където срещнах Уилям Бъроуз и Джим Балард. Стояха там и си говореха, припомняха си Лондон от 1960-та. Не знам какво, или кого съм очаквал, но Джим Балард тогава, а и всеки път след това, беше плашещо нормален – като протагонистите от неговите извисяващи се или потъващи светове, като мъжа на магистралния остров.
С годините си останах очарован от Балард, от особения начин, по който най-скандалните му творби от края на 60-те и началото на 70-те – странни не-разкази със заглавия от рода „Защо исках да чукам Роналд Рейгън” , или романи като „Crash” за сексуалния фетишизъм към катастрофи и умиращи в тях красиви жени – успяваха да предрекат бъдещето, в което ние живеем, света на пост-рейгъновия контрол и психологическите последици от една мъртва Даяна, по-добре от всеки от другите фантасти, които си мислеха, че наистина предричат бъдещето.
И открих, че се колебая дали да напиша всичко това, сякаш ако не спомена нищо в блога си, ще го задържа поне още малко жив.
Снимката е на Мириам Бъркли от около 1991-ва.
...
